нема такова описание

А що си мисля, че този разказ е леко взет от БМВ форума

А сега на къде?
М.петров

Kапките се засилваха, летяха със страхотна сила без посока и цел. Ударът им се поемаше от един младеж седящ под дъжда.. гледащ към морето.. Гледащ замислен и мълчалив вълните образувани от хладния вятър блъскащ го в мокрото яке.. Но той стоеше не обръщащ внимание нито на дъжда нито на вятъра.. Той беше изцяло отдаден на морето в този момент, мислеше го за приятел и понякога си говореше с него. Морето го изслушваше и му отговаряше с силна или слаба вълна в зависимост от неговите думи.. Но този път беше различно. Морето беше останало едиственния му приятел. той осъзнаваше това и в главата му беше само едно.. Какво подяволите се обърка и защо се стигна до тук...

Всичко започна пролетта.. Той беше нормално 20 годишно момче, студент, с планове за бъдещето, с малка но добра кола, с красива приятелка , с мечти и планове като всички младежи на неговата възраст. Родителите му бяха разделени, но той се беше премирил с този недъг на модерното общество да бъде отглеждан от един родител.. Живееше с баща си, който беше добър човек с име което знаеха почти всички в града от където беше. Майка му беше решила да търси щаститето си в друга страна, така тя стигна до спокоен живот във съседна страна с добър съпруг, но не оставяше сина си на заден план и винаги му помагаше когато и с каквото може..

Но всичко започна една сутрин. Още със ставането си той усети, че денят ще е по-различен от тези в които има лекции, ходене на кафе или лаф със колежките от университета.. След излизането от квартирата той тръгна към университета. С приближаването до автомобилчето си с марка "трабант" нещо в стомаха му се обърна. Той погледна към картонената кола която не сменяше за нищо на света и гледаше повече от себе си.. Изведнъж наблизо се чу изфорсиране на двигател, последвалото нещо беше дим а от дима с плавни движения като от вдигаща се завеса излезе един черен автомобил със синьо-бяла емблема на предния капак. Каточели този момент за него беше в продължение на няколко часа, нищо че Черната пантера избяга само за стотни от мястото на което останаха само 2 черни следи и пушилка. Изведнъж той се осъзна какво е подтикнало обръщането на стомаха му само 2 минути по-рано. Той осмисли за отрицателно време живота си в последните 2 години и осъзна, че има нужда от промяна.. Искаше му се да прилича на другите, да носи маркови дрехи, да излиза с красиви момичета по скъпи заведения, и най-вече Черната пантера за която само напомняха 2те следи по асвалта.

Денят му се развиваше както всеки от другите му дни... Но той не спираше да мисли как да направи тази промяна.. Точно от тези мисли той ще допусне поредицата грешки водещи до съзерцаването на неговият единствен останал истински приятел морето..

Вечерта той не можа да мигне.. в главата му бяха само планове за това как да сбъдне мечтите си. Не искаше да се занимава с Мръсни дела или с наркотици, мислеше как може просто изведнъж да спечели шепа пари а от там и промяната която желае.. Изведнъж той се събуди с един спомен.. Преди време когато беше на гости на майка си един от хората с които се запозна там го разпитваше колко струва газов пистолет в България и дали може да се внесе там. При което в главата му веднага светна идеята да се свърже с този човек и да разбере какво може да се направи по въпроса.

Утрото се усети по пролетното слънце напиращо да пече между дръпнатите пердета. Той се надигна разтърка очи и веднага взе телефона. Прерови указателя и намери номера на човека отправил въпроса за газовите пистолети.. След набирането на номера вдигна познатия глас на мъжа с руски акцент.
-Привет, Мартин как си? Да не си ни дошъл отново на гости?
-Привет Юра, не съм. обаждам ти се във връзка с нещо което бяхме говорили последния път.. за газовото сещаш ли се ?
-Да.. разбра ли за цени?
-Ти ми кажи само колко броя искаш, какви модели и на каква цена ще ги купиш?
-Затвори ще ти звънна след малко.
След преключването на този разговор Мартин се пооправи и замина към университета..
Към 1 час след протичане на този разговор телефона се разпищя, беше смс, кратък и ясен: "30броя 300евро бр. "
Мартин на няколко пъти отвори смс-а за да не би да пише 30евро. Но след като се увери той започна да довършва в главата си плана за закарването на тези бройки извън страната без да има проблеми..
Лекциите вече не го вълнуваха, В главата му бяха само плана и мечтата да седи на мястото на държащия волана в Черната Пантера.
Вечерта той седеше сам в квартирата си и губеше времето си в безцелно играене на глупави игрички на лаптопа, но главата му не мислеше за играта ами за оформяне на въпросника за своя план. Изведнъж той спря на пауза и взе един лист хартия на който набързо прехвърли следните бележки:
Път-200лв
преспиване пловдив- 100лв
храна 50лв
Пистолети-70лв броя (набързо пресметна 30х70=2100лв и разбра че там има проблем) разполагаше с ограничени средства, които реши да вземе от таксата си за семестъра и да вложи в опасното си начинание..
След не излизането на сметките той започна да мисли само за това от къде да вземе останалите средства за стоката от която щеше да спечели.. Реши да се обади на приятели из родния си град. От тук от там успя да събере необходимите 1500лв които не му достигаха. Вече беше решено! На другия ден пътува.. беше измислил всичко, къде да ги скрие, къде да почива за през ноща ( все пак 1000км с трабант не се минаваха лесно и бързо а трябваше да стигне със сигурност иначе всичко щеше да е отишло напразно).
Утрото отново надничаше да покаже че е дошъл денят. Денят в който започваше приключението, Което щеше наистина да промени живота му, но не и поначина който той очакваше.

Времето беше много приятно и топло, усещаше се настъпващата топлина на лятото. Но Мартин не мислеше за това. Той мислеше само за това дали ще успее? Дали няма да го хванат на границата и да го затворят, дали няма да опрапастят живота му? Но ръкавицата беше вече хвърлена и той се движеше по пътя и колкото повече приближаваше целта толкова повече сърцето му се разделяше на 2 . Едната му страна крещеше СПРИ! а другата просто му напомняше за Черната Пантера. С настъпващата вечер започна и да се смрачава, което го накара да избере за нощувка първият голям град по пътя му а именно Пловдив, След среща с близък приятел беше опътен към добро и евтино хотелче.. където можеше да отмори и поспи от безсънните нощи в които мислеше плана.

На следващия ден той се събуди с нови сили, но не и промяна в целта към която се беше запътил... Набързо си хвърли душ, пооправи по навик леглото в стаята, грабна си багажа и излезе. След кратък технически преглед по трабито той се качи и запали. Пърпорещият звук веднага отекна и продължи към изхода на града.. С качването си на магистралата реши да направи малка промяна във София, реши вместо да остава да спи там да събере силите си и да продължи към границата и даже извън нея..
С бавното но сигурно темпо той след около 1-2 стигна Столицата около обед. Тъкмо време да хапне и да види една своя добра приятелка.. Но преди това трябваше да свърши най-важното нещо, а именно да се зареди с това което ще изпълни част от мечтите му..
След обиколката на града и покупката на точно 30 броя газови пистолети марка ЕКОЛ той реши да пие едно кафе в заведението където работи неговата позната.. Още се двуомеше дали да остава, но бързо взе да се разобеждава след като вече беше напазарувал а и според изчисленията му можеше да стигне още същатата вечер на мястото където щеше да получи желаните хартийки които щяха да отключат гаража на Черната Пантера.

След като си доизпи кафето което неговата приятелка се беше постарала да направи силно за да го държи кукуряк, той наметна якето си благодари за кафето си и излезе от заведението.. Запъти се към паркинга срещу държавния куклен театър където беше оставил трабито за да не го пипне някой. Отново направи кратък технически оглед и повтори движенията от сутринта. Пърпоренето огласи софийските улици, но в забързаното си ежедневие на хората не им направи никакво впечатление...

Километрите минаваха бавно, CD-то свиреше Енигма, Единственната музика която можеше да успокои Мартин от Приближаването на най-важният момент: преминаването на границата.. Трябваше да не излъчва притеснение или да покаже че се страхува от граничните.. Оставаха му по малко от 2 километра до границата когато сърцето му започна да го дърпа назад все едно искаше да изкочи от гърдите му и да затича обратно, далеко от тази ситуация. Но вече беше късно. Трабанта спря на КПП-то и беше първа кола. Мартин грабна документите и когато тъкмо се канеше да излезе за да ги покаже на гишето от него излезе една жена, огледа бързо трабито и каза:
- много си го пазиш май, че и от далече идваш...
- Пазя си го защото не ме оставя а и е ефтинко.. отговори Мартин стремящ се да пази равномерен тембъра на гласа си и леко усмихващ се подаде документите на жената в тъмнозелена униформа, която зададе още няколко въпроса от рода на: къде отиваш, при кого, ако те остави колата на пътя какво ще правиш.. След отговора им документите му бяха върнати. трабито беше щракнато за спомен от хората които в това време чакаха в автобуса да бъдат проверени..
Мартин махна с ръка за благодаря и пърпорещия звук се отдалечи от влага на Република България.. за километъра до чуждото КПП през главата на Мартин минаха над милиони моменти на това какво ще стане ако го хванат.. Но забеляза следната ситуация: На едното КПП бариерата беше вдигната и колите само намаляха за да могат шофьорите да покажат , че разполагат с документ за самоличност и да продължават..
Мартин внимателно се преближи и показа по същия начин своя документ, когато внезапно мъжът в униформа стана излезе и посочи къде да спре пърпорешата моторетка... Мартин изтръпна, Стомаха му изведнъж започна бясна борба заедно със сърцето му което не спираше да подскача навсякъде из гърдите му.. Мъжът в униформа се приближи, огледа трабито, бръкна в джоба си при което извади мобилния си телефон, приближи се до Мартин и с развален английски каза:
- can i make foto?
- yes sure! отговори Мартин.
След кратка фотосесия в която участваха още няколко души от смяната на КПП-то показаха на Мартин всеизвестният знак за Ок или по-точно вдигнат нагоре палец, при което Марто се метна без да чака втора покана пусна отново пърпорещият звък на свобода и с отдалечаване от КПП-то натисна педала на газта на 26-те коня за да може да се отдалечи по-бързо отколкото сърцето му биеше в този момент.. Така на свечеряване той отново беше на пътя си.. Оставаха още около 100км до крайната точка. Усещането, че се намира в чужда страна се добавяше и с привличането на внимание отвсякъде където мине: Села, Градове, хората снимащи го докато го изпреварват, и още много други.
Вече беше тъмно, а часът беше около 22 00 когато Видя табелата на града който почти беше научил когато ходеше там на гости... С влизането си той се ориентира много бързо към квартала и кооперацията в която живееше майка му. Все пак оправданието пред баща му беше, че е отишъл на гости. Паркира пърпорещата машина в подземния гараж и на един дъх изкачи стълбите до 4-тия етаж. Звънна на вратата...
След кратката среща с майка той и каза че носи подаръци за приятелите си от квартала и излезе. Първото нещо беше да звънне по телефона на Юра и да пита къде ще е срещата за разчистване на сметките. След краткия разговор Юра посочи едно от местата където често се събираха да гледат гонките в града. Това беше паркинга на Мол-а огромна площ с перфектен асвалт и стъпбове в разтояние на 100м идеално както за гонки така и за пилене на гуми..
През цялото време докато пътуваше от границата насам Мартин се оглеждаше в огледалото за задно виждане да бе би някой да го следи. За щастие нямаше и помен нито от автомобили нито от каквито и да е било притеснителни неща.. С пристигането си на Паркинга го лъхна една странна миризма... Изведнъж тази миризма го върна няколко дни назад, точно в момента в който Черната Пантера излезе от димната пелерина. Първото нещо което видя със спирането беше Абсолютно същото БМВ което толкова дни не му даваше покой. Беше красиво, въртеше двете задни гуми без дори да се задъха, С намръщената си физиономия приличаше на звяр казващ "Дайте ми Гуми!"
В камарата народ събрали се да гледат пируетите той усети, че някой го дръпна за ръката, с обръщането си той видя Юра, който директно задеде въпрос:
-Готови ли сме?
-Да, всичко е в ред нали ? реши да попита Мартин.
-Разбира се, сделкаа си е сделка. Знаеш че държа на думата си! Да местим в моята кола нещата и да ти се отблагодаря за услугата.
При което Юра и Мартин седнаха в трабито където Мартин показа една произволна бройка от това което беше донесъл.
-Ок всичко е точно. каза Юра и извади плик без надписи но доста дебел по размер.
Мартин го взе и го прибра.
-Няма ли да ги броиш? попита Юра.
-Имам ти доверие!
След този кратък миг и потеглянето обратно към дома на майка му, Мартин почуства как е по-близо до мечтата си. Делеше го само едно завръщане от 1000км обратно.
След като се прибра в апартамента на майка си, тя го посрещна с думите..
-Какво става?
-какво да става? отговори Мартин.
-Баща ти се обади току що, не си внесъл парите за училище!
-Като се върна ще ги внеса.. Отговори Мартин и тъкмо когато влизаше в стаята майка му добави:
-Баща ти каза утре да си на обратно!
След кратък спор в който нямаше как Мартин да отстъпи реши, че наистина на сутринта трябваше да тръгва.. Съгласието му идваше и от това че така ще отиде до мечтаната Пантера по-скоро. Легна в леглото и започна да мисли какво да прави тези 9000евро които беше спечелил.

С настъпването на следващия ден Мартин стана рано за да може да стигне още същия ден до града и да говори с баща си за случката...
Към 7 00 той вече беше на равния прав път далеч от шумотевицата на чуждия град. Пътуваше вече спокоен , че му остава само да се оправи със заемите които взе за да замине, и със Баща си.. А и се радваше , че скоро наближаваше рожденния му ден и ще си подари една мечта!
По обед вече се намираше във София, а с настъпването малко повече на педала около 17 часа вече беше в града си. Изведнъж се усети че никак не му се прибира ами искаше да забегне още малко.. Баща му обаче не беше на това мнение, той звънеше постоянно и питаше до къде е стигнал.. Мартин обаче не издържа и започна да му затваря телефона.. Със замъглен поглед от малкото пари, които спечели по лесния начин той реши да не стои а директно да остави трабито на скрито място в града , да вземе компания най-добрия си приятел с него и да се върне в София за да си купи това за което мислеше постоянно.
Звънна на приятелите си които веднага се съгласиха да дойдат с него след като им каза, че ще поеме разходите им само за да му правят компания..

След като Мартин се срещна с 2мата си добри приятели той им обясни накратко какво ще търси във София и се ориентираха към ЖП гарата.

Радостта на Мартин се усещаше от далеко.. замъгленият му поглед не позволяваше да мисли трезво.. Моментният му принцип беше: "Имам пари ще купя света" Дотогава той никога не разполагаше с такава сума за да купи нещо по негови избор...

Сутринта беше ледено студена, времето изведнъж се беше рязко променило, зимата издаваше последни напъни да покаже своята лоша страна.. Когато слязоха на Гарата в София Мартин веднага се ориентира към такси което да ги закара до Горублене. Мястото където той очакваше да намери това за което е стигнал до тук.

Във времето докато пътуваше таксито телефона му започна да звъни. Мартин вдигна и изведнъж лицето му смени цвета си.. За секунди пребледня.. След кратко слушане в той затвори и замълча..
В слушалката чу Плачещият си баща който му каза че при майка му са идвали полицаи да го търсят, хванали Юра като препродавал пистолетите и той каал всичко.. А също така, че вече няма баща нито майка.. никога повече да не им звъни и да се мъчи да се свърже с тях.
Първоначално Мартин не Обърна внимание на този разговор по телефона.. мислеше си че му се е разминало, но го чакаше нещо по-лошо, нещо което не бих го пожелал и на най-лошите си врагове. А това е да те изоставят сам..

Обиколката в Пазара за коли приключи доста бързо.. все пак се търсеше нещо специално.. и то беше съзряно, нищо че беше скрито под снега паднал през ноща.. Вниманието на Мартин Беше привлечено от това създание само от един символ на задния капак, едно просто ///М променящо изцяло гледната точка.. Мартин веднага разчисти снега, огледа всичко което можеше да се види без да е отключена колата, все пак той беше рано там и искаше да чуе как ще запали автомобила на студено. Той стоеше на този студ гледайки черния автомобил със синьо-бяла емблема и горд надпис BMW
В това време приятелите му обикаляха автокъщите да разглеждат, докато единият от двамата не усети същото усещане което изпита Мартин пред това за което стоеше вече 2 часа за да чуе и усети в собственните си ръце..

Мартин имаше лошата страна да има силна вяра в хората. Затова той беше нараняван и лъган доста пъти, но просто душата му не позволяваше да намрази някого.

-Ало марто, Емо съм, ела за малко през 2 автокъщи на ляво да те помоля нещо.

Мартин помоли хората които бяха до черното купе да кажат на собственника да звънне като дойде и отиде при приятелите си в съседната автокъща.
С пристигането си в нея видя Емо стоящ със същият поглед гледайки Едно Сиво БМВ е30, цената му беше 2500лв.. Емо се обърна към Мартин и го помоли:
-Мартине, ще съм ти завинаги задължен ако ми дадеш назаем парите за да я взема.. Ще ти я изплатя за 3-4 месеца..
-Емо, Имам ти доверие че ще ми ги върнеш, но не искам да стане така че да се скараме заради пари.
-Няма обещавам ти!
-Ок извикай човека да огледаме колата..

Малко след като документите на Емо-вата Е30 бяха готови телефона на Мартин звънна непознат номер. Веднага Мартин разбра за какво става дума, остави всичко и хукна към автокъщата където беше целта на всичко. До колата имаше един дребничък човек който тъкмо я отваряше.. Мартин даже без да пита веднага се пъхна вътре. Още с влизането си усети миризмата на кожения салон, огледа таблото, очите му шареха без да знаят дали могат да спрат. В един момент той погледна човека който пораде ключа в ръката на Мартин. Мартин стегна всеки мускул в тялото си завъртя ключа...

Реввв... изведнъж мъркане.. Точно това беше пантерата.. Точно това.. Мартин отвори капака и видя Шестте всмукателни тръби които бяха подредени и работещи с немска точност.. Колата работеше перфектно.. Дребния човек или както се разбра в последствие продавача предложи да направят едно кръгче из двора на къщата. Мартин веднага намести кожената седалка и вкара първа.. Потегли със страх.. Досега беше карал 26коня ами как ли ще се държат 150? Бавно той ускори на първа, но нямаше място където да чуе същността на Тази Пантера.

-Излез от автокъщата и дай по цариградско, има транзитни номера , няма страшно, каза продавача седящ на пасажерското място.

Мартин зави и излезе на главния път.. Настъпа педала на газта и разбра че под капака тези 150 коня започват луд галоп. 1-ва 6000 2-ра 6000 .. Мартин започна да изпитва странното чуство което изпитват мазохистите.. Страх+Удоволствие, Не искаше обаче да се държи садистично с колата, затова обърна към автокъщата, където още със влизането пита продавача:

-Цената е?
-6500лв
-6200лв и веднага я плащам.. помъчи се да намали цената Мартин..
Видял вече зараждащият се ентусиаст в очите на Мартин продавача каза:
-6300лв повече не може..
-Ок толкова да е!

След като оправиха документите първото което беше направено бе да се мине през най-близката бензиностанция. Колите бяха догоре заредени и готови за път..

Мартин сподели плановете с Емо и Радо..
-Момчета отивайте за града, аз имам малко работа да свърша.
-Какво ще правиш? попита Радо
-Ще мина да си платя училище и си идвам.. запазете маса за най-готината дискотека и искам на нея марково уиски.

След 10 минути вече се бяха качили на колите, Пътят на сивата Е30 и Черната Пантера се раздели малко след края на Автокъщите..

Мартин Продължи към следващата си цел а тя беще да плати семестъра.. Но в последвстие се отказа и реши директно да се прибира в родния си град... Вечерта си спретнаха най-голямото парти което някога си бяха правили, Приятелката на Мартин очевидно беше доста радостна от новата придобивка, в дискотеката при него идваха познати , които друг път се правиха че не го знаят а сега се здрависваха с него все едно им е пръв приятел.. Мартин за жалост не усещаше как тази радост беше само моментна, че на другия ден не се знаеше какво ще прави..

На следващия ден реши да се прибере в родния си дом.. За жалост установи че бравата е сменена.. Започна да звъни на баща си, при което беше отхвърлян многократно а и най-накрая телефона беше изключен. Веднага реши да звънне на майка си за да разбере какво става.. Смисъл от това пак нямаше, телефона беше затварян и от там.. Той започна да осъзнава, че с тази своя постъпка той започва да губи всичко свое едно по едно. Парите започнаха да намаляват.. Той реши да се върне във града където беше прекарал последното време в студенство. Приятелите му там бяха разбрали, че е паралия и има пари, но след доста сметки за уреждане Мартин започна да отива даже и на минус, гладуваше само и само за да може да сложи 20лв бензин за да покара Пантерата.. Не работеше а и нещата отиваха от зле към още по-зле.. Дойде денят в който, не че искаше а трябваше да залепи един бял лист с надпис "продават Ме" на прозореца на Пантерата. Беше испипал колата от всякъде, но никой не забелязваше това, всички когато я взе му казваха " тя много яка " а сега при 5000-те лева които и искаше те му казваха "никой няма да ти даде толкова пари за тази дърта кола"

Мартин започна да се осъзнава, глада го накара да започне да мисли отново трезво, но за жалост връщане нямаше. Той беше затворил една врата коят онямаше даже и ключалка през която да види времето назад.. Изоставен от родители, приятели, близки, вкл. и Емо който така и не се появи за да му върне парите.. Не се намери и един който да му подаде ръка в този момент.. С продажбата на Пантерата той покри заемите които беше насъбрал отново.. Вече не знаеше наистина какво да прави.. Изгуби надежда, че всичко ще се нареди. Отново подкара старото си траби, което след толкова време не беше го изоставило ами стоеше знаещо, че този час ще дойде..

Мартин отново чу пърпорещият звук на 26-коня. С последните си пари напълни малко бензин и тръгна по пътя.. не знаеше къде отива, не знаеше какво го очаква.. Само знаеше че няма никой зад себе си, че ако падне няма кой да му подаде ръка за да стане, че няма кой да му даде късче хляб..
Пърпорещото моторече се движеше до момента когато горивото започна да е по малко от капачка. С последен напън Мартин успя да стигне до един плаж.. Илзезе от трабантчето и влезе навътре в плажната ивица. Дъжда се блъскаше в лицето му, студеният вятър се набиваше в якето му. Мартин затвори очи и вдигна глава.. Не искаше да усеща топлите сълзи в очите си, затова ги смесваше с дъжда.. Падна на колене в пясъка стисна ръцете си искайки да върне по някакъв начин всичко назад, но това беше невъзможно.. Треперейки от студа пробиващ по навътре в мокрите му дрехи той сведе главата си, погледна морето и промълви:
-А сега на къде приятелю?


Историята и лицата са художественна измислица, надявам се да ви хареса. Да покаже, че парите не са всичко на света, ами са само нещо което днес го има утре няма...

Отначало като видях че е "цял роман" се отказах да го чета...,но като започнах се увлякох и така,докато не "попих" текста изцяло със всяка точка и запетая...

Историята наистина е завладяваща,дори до последния миг си мислех че е истина, а не художествена измислица...дори на моменти откривах себе си в дадени моменти и случки от живота ми...

Още един път те поздравявам.

Мерси.. Всеки се плаши от размера и го мързи да го чете.. мен ми отне 4 часа тази сутрин за да го напиша.. Но удоволствието да вкараш читателя в самата история е просто незаменимо.. надявам се да се е получило..

Доста поучителна история....

---------------------------

xbs_pioneer
Зайо - байо


Регистриран на: 09 Фев 2008
Мнения: 555
Местожителство: третата след луната в дясно..
Пуснато на: Четвъртък, 02.10,2008 г. 11: Заглавие: История/ "А сега на къде?"

БОРБА
М.Петров

Някога събуждали ли сте се с мисълта че искате да сте друг, Че искате да промените всичко? Да се отдалечите, но и в Същия момент да не се чувствате, че сте на далеко от това нещо.. Да се опитате да го намразите, да го смачкате и захвърлите в някой далечен ъгъл където няма да привлича вниманието ви дълго време? Това чуство което ви гризе постоянно когато погледнете даден човек? Когато видите снимката му, усетите парфюма му или просто го видите в съня си макар, че всички казват в съня си не виждате лицата на хората.. Но въпреки това го виждате.. До момента на разрухата..

Всичко започна лятото на 2007-ма, Мартин Започна новата си работа. По щастлив от всякога, че ще искара лятото на морето той събра багажа си и тръгна на път.. Далеч от малкия провинциален град в който беше отраснал и затворен всичките тези години. С пристигането си по-рано от очакваното той изненада както и новите си колеги така и бъдещият си шеф. Настани се в един не чак толкова луксозен но добър хотел до един от най-големите Морски курорти А именно Слънчев Бряг... След няколко дни и навлизането му в служебното амплоа на отговорник Рент-а-кар, Мартин започна и опознаването на Курорта от страна на нощните партита, дискотеки и пияни Туристки, които обаче не превличаха толкова вниманието му. През целия си досегашен живот Мартин се стремеше да не разочарова хората до себе си и които държат на него, затова и той си падаше по сериозните връзки.. Нищо че сърцето му беше толкова пъти чупено и сглобявано той продължаваше да търси човека който щеше да му даде ново.. И силно се надяваше да е човек който беше по неговите не толкова задълбочени идеали.. Не че те бяха много, но най-важният на който Мартин държеше беше този да бъде подкрепян, съветван и най-важното да можеше да споделя.. А не както правеше до сега да пази всичко в себе си.. Лятото минаваше, дните бяха дълги и изморителни от пътувания и работа която Мартин беше нает да върши всеки ден.. Но с добрия шеф и колегите си работата летеше неусетно и всяка сутрин Мартин ставаше с радост за да отиде в офиса, да грабне ключовете за някоя от служебните коли за които се грижеше и да я подкара в дестинация зададена от шефа същата сътрин.

В средата на лятото се случи, че Мартин имаше задачи във Варна където се засече на гарата със свой приятел чакащ автобус.. Неусетно с разговора им вниманието на Мартин беше привлечено от едно момиче което се качваше в автобуса до тях.. Мартин се обърна към своя приятел и му каза като на майтап:
-Мишка, батка вземи и на тази мацка дето се качи номера.. Ще почерпя после..
-Ако стане лафа нямаш проблеми..
След това се разделиха..

3дни по-късно Мартин получи СМС с текст: 0884хххххх-Кристина Усмихна се и реши да звънне още на момента..
След сигнала свободно последва сънения отговор от женски глас:
-Алооо
-Ало, здравей..
-Да, кой се обажда?
-Ами не се познаваме лично.. Преди няколко дена те видях на гарата и намерих номера ти..
-Ахам, На михаил приятеля?
-Дамммм.. Вече са ти говорили за мен?
-Ами накратко ми казаха за теб..
-Обаждам ти се да те питам ако искаш да пием кафе някой ден?
-Ами това някой ден кога е ?
-Ти кажи?
-Аз съм със една моя адашка, ако искаш може тази вечер..
-Ами проблема е че аз съм в Слънчев Бряг.. А ти не си ли в Русе?
-Не.. Бях там само за 2 дена.. Във Варна съм..
Мартин набързо премисли вариантите и каза:
-Ами мога да дойда да те взема? Ако не те е страх примерно.. Да те разходя по Слънчев Бряг..
-Ами не е проблем.. не съм малка да ме е страх.. Но ще вземем и адашката ми..
-Добре, няма проблеми, къде и колко да те взема ?
- в 21 00 на козирката?
-Става, чакай червна форд фиеста...
-Ок. хайде до по-късно..

След този разговор Мартин се зарадва, че ще има компания говореща български език за излизането си тази вечер..

В 20 00 Той грабна ключовете за служебната кола и тръгна към Варна.. Пътя не беше натоварен и затова той стигна бързо.. Всичко мина според плана.. 21 00 на козирката, Момичетата го видяха и се качиха Мартин веднага позна момичето от гарата и се поздрави с нея.. Вообще не обръщащ поглед назад за да види другата кристина той се пристрои, направи обратен завой и тръгна обратно към Слънчев бряг...

Пътя мина неусетно с разговори за това, как е взел номера, хобита, с какво се занимават и други въпроси с цел опознаване.. С пристигането В Слънчев бряг и слизането от малката фиеста Мартин погледна момичето возещо се на задната седалка...

Погледа му замръзна.. пред него се изправи нещо което не можеше да се опише с думи.. Нейното изправяне за него беше като разтварянето на Роза.. Красиво!!! Момичето беше високо, русо и със страхотна визия..
По някое време Мартин се усети, обърна се, заключи колата и 3мата тръгнаха към едно заведение където бяха останалите колеги му колеги.

Заведението където отидоха беше наподобяващо дискотека, със силна музика, много светлини и алкохол разливащ се навсякъде.. След определено време и количество изпит алкохол Мартин се заговори със това високо, русо създание привлякло вниманието му от по-рано.

-Забелязах, че имаш руски акцент, Рускиня ли си?... Попита Мартин..
-Да, но от 4години живея в България..
След доста въпроси Мартин започна да бъде привличан от интелекта и.. Макар, че момичето беше русо не беше никак назад в мисленето..
Всичко беше добре до въпроса от страна на Мартин:
-Имаш ли си приятел?
-Имам, в момента е извън България обаче...
Мартин се разочарова.. Но се усмихна. Усети, че момичетата които привличаха вниманието му бяха или заети, или заминаваха да живеят на далеко... "Късмет" Помисли си Мартин и продължиха разговора в компанията..

Лятото премина бързо.. Сезона на курортните комплекси работещи на принципа " Ден година храни" завърши и започнаха да обезлюдяват..
Време беше и Мартин да събира багажа и да заминава обратно към родния си край.. Но морето го влечеше... не искаше да го напусне и затова реши да се установи във Варна.. Намери си работа и квартира и започна живота си в крайморската столица..

Един ден както вървеше с компанията си по центъра на града, вниманието му беше привлечено от позната фигура.. Той веднага отиде да я поздрави.. Същото русо момиче... високо и привличащо внимание с красотата си, но Мартин забеляза и нещо необичайно..
-Какво е станало? Попита той след като видя засъхващи сълзи в очите и..
-Малко проблеми... Отговори тя
-Е всеки се сблъсква с тях, "това което не ни убива ни прави по силни". добави Мартин
-Разделих се с приятеля си...
Мартин веднага разбра, колко и е тежко в този момент, защотото нямаше и 3-4 месеца от същият момент който той беше преживял..
-Успокой се. Каза той. Ела със нас.. тъкмо да ти пооправим настроението..
-Добре..

Мартин съчустваше на момичето изоставено от приятеля си, но също и усещаше, че може би това е шанса му даден от някой, за да се изпробва да намери човека до себе си... Дните минаваха.. Дойде зимата, след нея и Пролетта която Мартин Изкара в Родния си град но не късащ връзка с Кристина.. Излизаха звъняха си... Мартин започна да усеща, че може би тя е човека за него.. Започна бавно да изпитва отново чуството на Любовта и привързаността отнето му от предишната му приятелка..

След пролетта дойде и лятото, сезонът на забавленията и неспирните купони.. Също и сезона в който Мартин се върна във Варна.. Първото нещо беше да се види със Кристина.. Привличането му не се състоеше от това, че тя е красива, слаба и мечта на огромна част от мъжете, а от това че тя беше човека който го разбираше, забавляваха се заедно и все едно се допълваха.. Започнаха да се срещат доста често.. бяха неразделни.. И Мартин се реши.. Причината, че не искаше да я загуби го накара да направи тази крачка независимо, че беше рано от гледна точка на възрастта му..

Мартин обмисляше това доста време и накрая дойде деня в който той мина през магазина за бижута, купи пръстен и в скрит в една червена кутийка в десния му джоб той отиде на срещата с Кристина..

-Хеййй.. Липсваше ми!!!
-И ти на мен...
Решиха да се разходят.. Стиснати за ръка те върваха по плажната алея.. Мартин не усещаше, че стъпва... струваше му се, че е страшно лек, че се рее във въздуха.. Дали това беше от удоволстие, че са заедно или от притеснение за своето предложение.. Никой не знаеше.. Затова Мартин реши да разбере..
Спря. Обърна се към Кристина и с треперещ глас каза:
-Искам да те попитам..
-Да..?
Сърцето му щеше да се пръсне.. удряше и удряше в див екстаз...
-Искам да те питам... Ще се омъжеш ли за мен?
Кристина го гледаше без да откъсва поглед.. с отворена уста тя не знаеше какво да отговори... Но изведнъж с куража който тя събра промълви:
-Да..
Мартин се надигна и веднага я прегърна.. Не знаеше какво да направи от радост.. искаше с прегръдката си да се залепи за нея и никога да не я пусне...

Дните продължаваха да минават... Мартин усещаше как живота му се променяше.. Мислеше планове за бъдещето.. Квартира, по-добра работа и най-вече съвместния си живот заедно.. Радваше се на всяка сутрин в която се будеше до Кристина с думите: Добро утро мило..
Целите му дни минаваха в мислите за нея... "Това е момичето" Той беше сигурен..

Есента започна, листата започнаха да пожълтяват и окапват. Времето започна да захладнява, но не и чуствата които Мартин изпитваше към момичето до себе си.. Усещайки, че сърцето му става все по цяло със всяка среща с Кристина. Всичко вървеше добре.. Но за жалост имаше едно НО..

Сезона се промени, също както и започнаха да се сменят настроенията на Кристина.. Тя започна да става раздразнителна, палеше се от малки неща, и всичките си проблеми тя започна да ги изкарва върху човека до себе си, а именно Мартин..

Но той търпеше.. Беше готов да се жертва с надеждата, че това е просто някакъв период породен от притеснение.. Мартин вярваше, че всичко ще се оправи.. Че ще се върне отново предишната Кристина, но грешеше.. Нямаше я тази Кристина която го изслушваше, даваше съвети и заспиваше кротко на неговото рамо почти всяка вечер.. Появи се една друга личност.. Може би нейната друга страна, излизаща наяве след алкохола който тя все по-често започваше да употребява..

Нещата не вървяха на добре.. Търпението на Мартин държеше колкото може.. До една вечер.. Бяха в приятелска компания и след въпроса от страна на домакините към Мартин "кога е датата"
Кристина се изсмя и каза:
-Ще видим..
-Трябва вече да я мислим сериозно, каза Мартин..
-Хаха, ти да не мислищ, че наистина ще се Женим..
В този момент Сърцето на Мартин за хилядни от секундата се разкъса на милион парчета с форма която надали някой някога щеше да успее да събере.. Това беше и границата на опънатите до краен предел нерви на Мартин.

Без да каже нищо повече, той кротко стана, извини се, облече якето си, обу се и излезе.. Кристина дори и не направи опит да го спре.. Което го разби още повече.. Недоумявайки какво се случи той се качи в сивата си Е30ка и потегли..

Беше разочарован от всичко.. искаше в този момент да забрави за всичко случило се през последното им време заедно, затова спря на първия магазин и купи бутилка Black Ram и реши да отиде на самотно място където да унищожи мъката си с помоща на черния коч и надявайки се телефона му да звунне и да чуе притеснената за него Кристина.. Но уви това не стана..

Часът беше към 2 когато той беше почти изпил 600мл от бутилката и реши да и се обади...
-Ало.. Защо не ме спря? Попита Мартин..
-Аз ти викнах...
-А защо не дойде да ме спреш..
-Аз след мъж не тичам..
-Даже и след този който те обича и би дал живота си за теб?
-След никого!!!
-Благодаря ти! Промълви Той след което затвори..

Мартин отвори шишето и изпи на екс останалите 100мл от Златистата течност... Запали сивата бима.. Огледа се.. Светна фаровете които веднага се отразиха в сълзите му, които не спираха да капят по лицето му..
Той изфорсира двигателя... и отново.. и отново.. Наоколо нямаше жива душа.. Той искаше да изрази по някакъв начин своята мъка в този момент и може би в бимата той видя инструмента да направи това... Вкара на скорост и форсира двигателя и започна леко да отпуска съединителя до положението в което усети как задницата започва да се измества по часовниковата стрелка.. Мартин настъпа педала на газта до край.. Чуваше как пищят гумите на използвания от него инструмент за притъпяване на болката от разбитото му сърце.. Бимата правеше неуписуеми пируети върху намокрения от морските вълни асвалт... Изведнъж може би от изпития алкохол Мартин не усети как бимата поднесе силно към кея заби се в стърчащо от цимента желязо превъртя се по таван върху асвалта и падна във водата... Мартин усети студа от морската вода нахлуваща от уплътненията и дупките към купето.. Той знаеше че се намира в смъртна опасност и знаеше какво да направи.. Но притъпените му възприятия не даваха сила да се справи с заклещените врати от преобръщането по таван.. Колата вече почти беше пълна със вода, но Мартин се бореше отчаяно.. В момент като този казват, че на човек живота му минава като лента, но Мартин само мислеше как ще се измъкне от там и ще започне всичко отначало без да прави миналите грешки.. Но Уви... Купето продължаваше да потъва и да се пълни с вода.. Мартин се усети, че е губещ в схватката си със смърта. Сълзите му се сливаха със солената вода отнемаща му тъй важния за борбата кислород.. Още 5 минути борба и всичко приключи... Бимата лежеше по таван в мътното студено море, а вътре поредната жетва на Разбитите мечти и алкохола..

Историята е художественна измислица, както и героите..

Екстаз
М.Петров

Мартин отново беше сам.. Всичко беше по старому.. Скуката, училището, приятелите в големият крайморски град. Нормализирайки жовота си след всичко случило му се до сега той беше се решил да не продължава да прави повече грешки а да продължи живота си нарпед.. да изпълни плановете. Често, когато лягаше вечер в главата си той пренареждаше правилния план за всичко. Училище, завършване, работа, стабилен доход и самостоятелност... Въпреки, че често му се искаше да напусне реалността и да забегне някъде той доста пъти беше се спирал с припомняне на всичко лошо което му се случи предните пъти. " Малко остана, нека не си прецаквам тотално живота" мислеше си всеки път Мартин. Но искаше и искаше.. И това го гризеше.. Бавно и мъчително се заиграваше с търпението и нервите му.. Той изпитваше някакво перверзно чуство от пътя+звука на бимата+незнайната посока. Перверзно чуство което за него беше дори по-хубаво и от секса.. "Дали не е болест?" си казваше често той.. но след сядането вечер пред компютъра и дългото ровене и писане във форумите на БМВ той не откриваше отговора на собственния си въпрос..
Еднообразието от движението по един и същ маршрут всеки ден отегчаваше Мартин и той започваше да изпитва желанието да пътува на по-далеко разтояние не само от тях до университета и обратно.. Търсеше всякакви варианти.. Да закара някой някъде, да направи някоя услуга или просто да се разходи с някоя приятелка..
Седейки един ден пред лаптопа и четящ из форумите поредните безмислени теми на новите потребители скайпа му цъкна и на екрана му излезе снимката на Кристина..
-Какво правиш? пита тя..
-Ами кибича си, скука, направо съм издивял..
-Колата ти колко гори? пита отново тя..
-Защо, ще ми пълниш резервоара ли..
-Ами Иринка иска някой да я закара до слънчев бряг и да я върне после..
-ами кажи и отиване и връщане 50лв и съм на линия
-Момент...
5мин по-късно:
-Ами добре... Ела след 30 мин да ни вземеш и да тръгваме..
-ок само да се оправя и идвам..

30 мин по-късно Мартин стоеше пред блока на Ирка и ги чакаше да слезят. Мислейки за пътя, който често минаваше миналото лято той оглеждаше колата дали всичко е ок...
Ира и Крис дойдоха, поздравиха се с Мартин и се качиха в колата. След уговорките на плана и разписанието бимата вече се намираше на Изхода на Варна по посока Слънчев бряг, времето беше есенно и приятно, слънцето препичаше следобено без да има възможността да се скрие зад някой облак се отразяваше в сивата бима в която Крис и Ира не спираха да правят забележки към шофьорските умения на Мартин...
"Като вземете книжки ще ми давате акъл... за сега си говорете за мъже и гримове" мъмреше Мартин през цялото време и молещ се табелата на Слънчев бряг да идва по-бързо...
С културно шофиране и спазване на места пътните знаци след около час и полувина вече бяха във Слънчев бряг.. Мартин по пътя разбра че работата на Ира е да се срещне със някакво нейно приятелче което живее извън България и се е върнал замалко.. А Кристина беше само за компания и да се разходи..
Всичко беше добре докато Ира не звънна на Мартин който по това време се разхождаше по безлюдните алеи на курорта и спомнящ си за навалицата от лятото..
-Ало Марти, извинявай искам да те помоля ако може да останем да спим тук днес..
-Ира нали имахме някаква уговорка, утре имам сутринта лекции и не мога..
-Моля те, има къде да спим, а утре ще тръгнем колкото рано кажеш.
Набързо пресметвайки необходимото му за връщане във Варна Мартин отговори:
-В 6:00 ще станеш ли ?
-Да няма проблеми
Ок хайде звънни по-късно къде да се чакаме..
След разговора Мартин се усети къркорещият си стомах и се сети че днес не беше още хапвал нищо, затова се ориентира към Бимата за да си направи разходка из близкия Несебър тъкмо и да хапне нещо.
Няколко часа по-късно и след срещата отново на Мартин с останалите отидоха в едно хотелче, където се очакваше да нощуват.
С влизането си започнаха разговори и запознанства с домакина, обсъдиха се теми като бизнес, хоби, автомобили и още много неща над чаша с хубаво червено вино..
Усещащи, че умората надделява подпомогната и от малкия процент алкохол във виното, всички решиха да си легнат.
Може би поради някакви странни обстоятелства леглата бяха само 2 и се налагаше да спят по двойки... Мартин разбра, че ще е с Кристина на едно легло и му стана някак забавно след всичко което им се беше случило заедно и след опитите да се отдели от нея съдбата някакси направо му я тикаше отново.. "Еми няма как" каза си той и легна в леглото до Кристин.
От изпития алкохол или от някакъв странен навик Мартин прегърна Кристина, а дали поради същите причини тя не се възпротиви.. Понеже ноща беше хладна те спяха така цяла нощ, прегърнати заедно. В Мартин бушуваше чуството което той притъпяваше от раздялата си с нея, но реши да бъде железен и не се поддаде.. Но се поддаде на умората..
Телефонът извъня..
-Ало, да?- отговори Мартин
-Ало брат ще можеш ли да ме вземеш като отиваш на лекции?
-Кой е?
-Аз съм Сандето..
-АААА Санде, ами ок батка, нямаш проблеми... колко часа?
-Ами сега е 7:00... към 8:15 можеш ли?
-7:00 !!!!!!!!!!!! Братле не знам дали ще мога, щото съм в Слънчев бряг и съм се успал... Отговори Мартин, скачайки и започвайки да се облича и буди останалите..
-Ок брат.. ако можеш звънкай...
"Крис, Ира ставайте закъснявам.. Телефона ми не звънна, трябва да вървим" повтараше Мартин все едно Къщата гореше и те трябваше да излизат колкто се може по-бързо...
След бързото изпращане И качване в колата, Мартин запали бимата и чакайки малко да се сгрее се обърна към двете момичета и ги помоли да си сложат коланите... "моля те карай бавно" помоли Ира седяща на задната седалка.. "Успокой се, карам разумно" Искам само да мълчите и да не разсехвате..
С тръгването си и излизането на главния път стрелката на оборотомера започна да полудява... 4000, 5000, 6000.. постоянно варираше в тези стойности... Мартин започна да усеща веднага прилива на адреналин от силилите предавани на 2те задни колелета от двигателя.. Започваше прохода а от там и желанието на Мартин да стигне по-бързо до Варна за да не закъснее, Завоите се редяха ту на ляво ту на дясно, бимата се държеше с новите си гуми на пътя като котка вкопчила се във дивана когато някой се опитва да я вдигне.. 1-2 прави, остър завой на ляво.. на дясно.. Бимата влизаше и излизаше като стрела, чуството на ускорение караше Мартин да чуства подобие на малък екстаз.. За разлика от момичетата които се бяха вкопчили във седалката и мълчаха.. В този момент живота им беше в неговите ръце.. В кръглото нещо и трите педала които докосваше с крака.. Мартин знаеше това и точно то винаги го пазеше да кара като идиот... Идеята че няма да нарани само себе си а и някой друг заради своята перверзност..
Завоите продъжаваха да се редят... Ръмженето на настръхналия двигател ги плашеше и ги караше да му се дават със грация и плавност.. С последния завой и первектната видимост която имаше Мартин реши да изпробва дрифт техникатоа която се учеше да владее.. Завоя представляваше, плавно нагорнище със перфектен гладък асвалт и много добра широчина... Мартин Намали скоростта вкара втора скорост, натисна педала на газта и започна да усеща как колата поднасяше със задницата си.. Чуството за него беше неуписуемо удоволствое.. С контролиране на газта Мартин все едно задоволяваше своите най-скрити сексуални фантазии.. Краята на завоя наближаваше, затова волана беше извит в обратна посока за да може колата да се стабилизира , вкара 3-та и продължи да ускорява.. Стрелките на часовника наближаваха 8:10 когато бимата премина през входа на Варна и Иринка и Крис вече можеха да са спокойни че няма да се кара повече така...
"Точно 57мин" каза Мартин... "Хайде ще ви оставя и ще заминавам на лекции че още малко време ми остана.."
"добре" Успя с изтръпнал глас да отговорят двете момичета.. Няколко минути по късно той ги остави пред тях.. Те без да кажат нито дума слязоха и си тръгнаха.. Мартин стоеше и ги гледаше как се отдалечават.. Погледна оборотомера, Изфорсира на ограничител и веднага осъзна 2 неща...
1-вото: Че не винаги това което за теб е страхотно ще се хареса и на останалите..
И 2-ро: Отговорът на неговият въпрос.. Че Не е болен.. А Пристрастен..

Историята и лицата в нея са измислени от мен..

Тази не е писана от мен.. Но е за мен след като возих един приятел
Станах петък сутринта и пак съм пиян...

Толкова много неща не са наред с това твърдение, че чак не ми се започва. Знаех само, че вчера беше петък и цяла вечер бях бичил някакви мрежи, след 3 или 4 часа се отказах да гледам към часовника. Не смятах да ставам преди 13:00, но тогава защо ми звънеше алармата на GSM-а? Изключих го и неохотно се запътих към банята. След 10-20 минути безуспешни опити да се събудя там просто се отказах и връщайки се в спалнята, преместих телефона и забелязах, че имам няколко проуснати повиквания. Така значи, някой непредупреден ме беше вдигнал най-брутално от блаженния сън. Тъкмо започнах да оправям леглото, когато мелодията на телефона прекъсна заниманието ми. Машинално вдигнах, решен да се скарам с който и да е на линията отсреща, когато чух:
-Как си баце?
-Ъъъ – отлепих го от ухото си и видях на екран му познатия надпис BMW, който ясно ми показваше, че говоря с някой по-луд от мен – вдигаш ме от сън, какво е толкова спешно?
-Ооо, извинявам се, Марто е, сложих новия двигател на е30-ката и мисля да го тествам днес, идваш ли?
Това ме накара да му простя ранното ставане и ме разсъни веднага:
-Разбира се Марто, кога? Къде?
-След 10 минути съм пред вас!
-Ок, айде до скоро.

Веднъж осъзнал че бързам, сам се изненадах от себе си. Успях да заприличам на човек, взех малко пари, телефона, документи, ала-бала, наметнах си някакво якенце и изхвърчах надолу по стълбите, защото вече чувах леко басовия глас, за който предполагах че принадлежи на БМВ. И като излязох пред блока видях една добре позната ухилена физионимия с тъмни очила, която тъкмо излизаше от стоманено сива е30-ка. Приех подадената ми ръка и разтягайки усмивка от ухо до ухо казах:
-Я кажи, не можеше ли да го отложиш малко.
-Аз ти казах ако искаш да дойдеш, не е задължително.
-Абе ти предложи на наркомана дрога, да видиш дали не е задължително. – тук неговата усмивка поти догони моята и той пръв каза, това за което и двамата си мислехме:
-Да тръгваме, а?
-Може, но ако делнем бензина!
-Защо, ти няма да караш?
-Най-добре похарчените от мен пари! – с удоволствие наблюдавах, как гримасата на лицето му преминава от очудване, към зверска усмивка, която винаги ме е карала инстинктивно да проверя колко ми е стегнат колана. Но разбира се не се бяхме качили и виждайки жеста ми, Марто се ухили колкото мен, а може би с една идея по-широко.
-Ок, разбрахме се. – каза той и отвори шофйорската врата. Аз на свой ред, обиколих колата, настаних се в удобния салон и докато си слагах колана, бях благословен с уникалния звук на шестте братя под предния капак.

Марто се нагласи по-удобно на седалката, щракна аудиото и от там се понесе:
“…It’s just like a cigarette, it’s something that I do… ” песен, която може би най-точно отразяваше душевното ни състояние в момента. Той бунта първа, след малко втора и едва-едва галейки газта насочи колата към близкия лукойл, досущ като вълк, който се разхожда, преди лов, наблюдавайки обстановката. Когато стигнахме на бензиностанцията, Мартин насочи колата към една колонка:
-Не тука, ей там, следващата... – казах аз, сочейки към колонката със заветният надпис 98+ над нея.
-Ами аз, по навик – ухили се Мартин и спря колата точно до колонката който бях посочил.
-Зареди до капачката, че имам усещането, че ще ни трябва, аз отивам да платя.

Оставих го да пълни търбуха на звяра и влязох в сградата, забърсах две бутилки минерална вода, телефонния номер на някаква свежа промоутърка, който ме пресрещна още на входа и се запътих към касата. Платих, прибрах си бончето и една въздушна целувка от не чак толкова невинно изглеждащата млада надежда, рекламираща не се сещам какво си и излязох от там със странната смесица от страх, възбуда и нещо, което психолозите биха нерекли наркотичен глад, която беше породена от предстоящото. Подадох му едната бутилка с думите “За после!” и двете ни ехидно ухилени физионимии се скриха в наглед с нищо не привличащото бмв, което беше по-старо от гледащата ни с влажен поглед, стояща вътре в бензиностанцията женска фигура с релкамни материали в ръка. От така нареченото “предстоящо” ни деляха само две кръстовища с три светофара, които бяха минати напълно културно, доколкото културно може да определи потеглянето на 2.5 литров двигател със скорости от 1.6, шпер и фен с малко акъл зад волана. Точно на последния светофар преди да стъпим на така жадуваната магистрала, ни хвана червеното като първа кола. Добре че поне бяхме за направо, точно обсъждахме с Мартин дали камерата над кръстовището работи, когато леката музика в купето на е30-ката беше заглушена от гадно, но за сметка на това изключително силно дрънчащ бас, чиито източник се намърдваше в дясно от нас. Въпросната е36-ца беше в меко казано окаяно състояние, но за сметка на това вътре имаше два хлапака със съмнително мургава кожа и странно количество злато по себе си, (бел.авт. – няма да кажа мангали, че ще вземат да се засегнат мангалите) чиято сборна възраст сигурно беше малко над моята. Та след като нагази юнашки върху пешеходната пътека, все едно целия път е негов, шофьорът изглежда ни видя, защото дръпна колата си 2-3 метра назад, свали стъклото си и започна нагло и демонстративно да оглежда е30-ката. Изсумтя нещо и си прибра главата обратно в колата, след което вдигна сътклото и започна да форсира на свободна, все едно се готви да излита нанякъде.
-Тоя май иска да се гоним? – попита Мартин
-Не знам, аз не разбирам. – подхилих се аз.
-Видя ли каква му е колата, преди да върне назад?
-М3 Гошо 318i – аз винаги съм обръщал внимание на детайлите
-Бе то и тази е 316, ама айде – каза Мартин и ме погледна, при което смехът някак си сам изникна, разля се в гърлата ни и проехтя извън скромнато сиво е30.

След малко светна зелено и Марто потегли напълно спокойно, доколкото го позволяваха късите скорости и мощността на колата. Бутна трета и двамата забелязахме наглата физиономия на хлапака, когато неговата “М3” с пълна газ едва-едва дърпаше напред на скромното сиво е30, чиито шофьор само си беше подпрял крака на десния педал. Реакцията на Мартин беше толкова мигновенна, че чак аз бях неподготвен за нея. Винаги съм се очудвал как едно малко движение на ходилото на единия крак, може да накара цялото тяло да почувства теглото на всеки грам то масата си, но някак си не ми достигаше въздуха, за да го изразя гласно и само слушах смехът на човека, чието ходило предизвика всичко това, който беше почти заглушен от перфектно темперирания рев на двигателя. Единственото, за което съжалих в тази ситуация е че не можех да видя мутрите на тези в другата кола, защото останаха като точка далеч назад и постепенно изчезнаха някъде там във фона. А между временно аз истински се наслаждавах на начина, по който Мартин прецизно ведеше автомобила и въпреки високата скорост спазваше до милиметър предварително замислената от него треактория. Всичко това на фона на вече почти оглушителния звук идващ от двигателя ме накара да се почувствам истински жив. Тук искам да отбележа, че и в този иначе толкова симпатичен и несериозен младеж, който сякаш се беше срастнал с кормилото имаше някаква почти невидима промяна, беше станал някак си по-съсредоточен, което не пречеше на лицето му да стои обичайната смесица от лека иронична усмивка и неориентиран поглед, сякаш блуждаещ някъде в далечното.

Бях откъснат от цялата тази идилия от мощната вибрация на телефона си. След известни усилия успях да проведа кратък но съдържателен разговор с една позната, която настояваше, че има спешен и неотложен проблем с компютъра.
-Марто, греда..
-...ако беше презаредил – прекъсна ме той – Кажи все пак?
-Трябва да се връщам към Варна, изскочи нещо.
-За кога?
-Възможно най-бързо. – казах аз и веднага съжлих, че го казах, по една единственна причина. Мартин тъкмо подминаваше един разклон и реши, че това е чудесна възможност да обърне колата, нищо че стрелката на таблото отдавна беше подминала двойката, последвана от четворка и нула. Когато осъзнах какво се случи в следващите няколко секунди съм наистина благодарен, че тогава там нямаше други коли. След като нави волана и дръпна за момент ръчната, освен че разбърка всичките ми вътрешности, Мартин някак си успя да овладее, дрифта на колата, вече нагазила наполовина в аварийната лента, обърната в посока към Варна. Още няколко секунди трябваха на задните колела да се преборят с инерцията и да захапят достатъчно за да може сивото е30 да се изстреля напред, оставяйки две тъмно черни следи зад себе си и напомняйки ми какво им е на пилотите изпитатели. Сякаш водена от някаква тъман сила, а не от човека до мен, колата буквално гълташе километрите, а в купето се чуваше само смеха на Мартин. След около 15-тина минути двамата стояхме пред нас, на по бутилка минерална вода, балженно подпрени на сивата е30-ка и спорехме кой точно се е смял. И аз и той настоявахме че това е бил другия, накрая стигнахме до общото заключение, че сме се смели заедно.
-Знаеш ли, все още са ми леко омекнали краката – казах му аз
-А ти защо си мислиш, че съм се подпрял на калника? – дяволито ме попита той и добави – Я кажи кога ще те обзаведем и теб с едно такова? – в момента когато го каза, той усети как ми се скапва настроението и си спомни за нещо което му бях казал много отдавна, което пък скапа неговото.
-Знаеш, че това няма как да стане – премълвих аз и тъкмо да преминем в размисли колко е гаден живота чух познатия звук на бързо приближаващ се ванкелов двигател, който се въртеше 100-200 оборота преди прекъсвача. Видях как Мартин наостри уши, но зървайки усмивката ми се отказа да напуска убежището на калника и само зачака.

Не след дълго по улицата се зададе червена RX8-ца, която спря на един два метра от нас, оставяйки добре димящи червени следи по асвалта. Долната челюст на Мартин увистна, а когато шофйорското стъкло се свали и през него се показа една рижава женска глава, която ни попита “Как сте момчета?” и двамата загубихме ум, звук и картина.
-Айде бе, няма ли да тръгваме – добави тя и ме погледна с поглед който може да дублира доменна пещ.
-Не те познах – измънках аз и събрах всчики сили в тялото си, за да прибера увисналото си чене. Вярно, че тя обичаше да експериментира с външния си вид и меко казано не изглеждаше зле, но факта, че не бях подготвен си бе изцяло по моя вина. – Бавиш са, бавиш са – добавих аз и ръчнах леко Марто в ребрата за да се поокопити.
-Имаше задръстване – каза тя – какво е това, БМВ? – сякаш чак сега виждаше колата
-Абе щях да взема на Пешо калибрата, ама той ми обяви ебати цифрата – каза Мартин и отпи бавна глътка от шишето с минерална вода.
-ХАХА, забавен си и все пак ние трябва да тръгваме. – настоя тя
-Ок, Марто, ще говорим после – казах аз и направих крака напред
-Чакай, няма ли да ни запознаеш – попита той
-Някой ден – обърнах се и добавих през рамо – ако имаш късмет.
Качих се в колата, тя ме погледна сякаш искаше да пробие дупка в мен с погледа си и каза:
-Кое е момчето с БМВ-то?
-Може и да ви запозная някой ден, ако се научиш да кар.. – тук думите ми бяха заглушени от звука на двигателя на маздата, а мисълта ми прекъсната от бърнаут, дълъг, колкото позволяваше паркинга и последван от два бързи завоя, които включиха колата в градския трафик. Не че имаше нужда или смисъл, но реших да си продължа мисълта - ..аш бавно!
Изведнъж бях обесен на колана от безпощадните спирачки на брембо и тя ме погледна секунда-две:
-Прав си – каза и за разсмя, откривайки прелестната си усмивка – някой ден може и да се науча. – След което с едно движение на крака се понесохме напред, а тя само ме погледна и добави – Но няма да е днес!


RESPECT

by t060

Горчива наслада
М.Петров

Километрите минаваха... Километража отчиташе движението на Баварката която с притихнал двигател летеше по равния асвалт. Фаровете осветяваха прясно нанесената маркировка. Мартин не обръщаше внимание нито на километража, нито на тихия звук на двигателя ехтящ в купето.. В главата му беше само мисълта да се махне колкото се може по-наделеч, надалеч от всичко и от всички.. Хората за него в този момент не съществуваха.. В този момент за него бяха реални само пътят, волана, и маркировката която се мъчеше да спазва.. Изведнъж нещо в таблото му присветна.. Погледа му беше превлечен от светлинката с форма на бензиноколонка която се набиваше с ярко оранжевият си цвят. Не му се искаше никак да спира и да отделя вниманието си от своята цел, но просто трябваше..

Без да мисли повече той спря на първата бензиностанция която беше на пътя му. С излизането от автомобила беше облян от светлината на лампите осветяващи освен него, така и неговата Баварка.. Мартин се обърна към момчето което вече беше развило капачката на резервоара и му подвикна: "До горе!" След което с бързи стъпки се ориентира към вратата с надпис WC. С влизането си в нея той се ослуша внимателно, влезе в първата отворена кабинка и седна. Целта му не беше тази заради която влизаше голяма част от хората на това място. Целта му беше друга, нещо което силно мразеше, но и нещо от което той не можеше да се откъсне. Нещо което го беше подтикнало да тръгне към незнайното, към неговата цел в този момент.. Той пребърка джоба си и извади няколко предмета. Почисти малко място от капака на тоалетната чиния и сипа малко количество от бял прах. Следващото нещо което направи беше да извади банкнота която набързо сви под формата на фунийка, С трепет той се наведе и обра праха в ноздрата си с помоща на банкнотата. В този момент той усети горчивината в своето небце, Тази горчивина която го караше да изтръпне, но не от вкуса и, а от чуството което я преследваше.. Той беше пристрастен към нея.. За жалост не осъзнаваше злото което тя носеше заедно с него.. Горчивината която усещаше изпълваше както гърлото му така и ума му. Мартин набързо прибра нещата които беше разхвърлял докато бързаше. Излезе от кабинката, изми лицето си и се погледна в огледалото.. Видя образ на човек който потъваше.. който нямаше бъдеще.. Един човек описан просто с една дума: Пристрастен. Но той още не можеше да го осъзнае, разума му все по-често и по-често беше замъгляван, чрез белия прах..

С още по-бързи стъпки той се ориентира към касата, където плати След това се качи се в сивата е30-ка която отново го чакаше готова за път.. Настъпа газта, рязко излезе на пътното платно и продължи по пътя си..

Километрите отново минаваха.. главата му бучеше от мисли.. как, кой, защо!!! Не се замисляше даже, че може би той сам е човека, който беше виновен за всичко което се беше случило.. Не се замисляше, че прави грешките една след друга.. Включително и грешката която извършваше в момента.. Която започна от кротка вечер в приятна компания в добър клуб, Приятелите му го мислеха за кротък и разумен, дори и те не знаеха как той реши да изостави всичко и да тръгне. Те не знаеха къде отива той, дори и Мартин не знаеше... Просто го реши ето така, без да каже на никого довиждане той стана от масата, излезе и се качи в колата.. От там нататък историята довеждаше до този момент.. Ноща, маркировката, и колометрите които бавно се отчитаха на таблото на Бимата..

Оражевите светлини въпреки, че бяха намалени се набиваха в погледа му.. За да промени малко атмосферата реши да си пусне някаква музика, Не искаше разни жици или хаус за да дивее.. Искаше спокойствие.. Искаше релакс.. Беше му писнало от всичко.. С минаването на километрите той започваше да осъзнава идеята с която беше тръгнал.. А това е промяната.. Осъзна, необходимоста да спре да пропилява живота си! Започна също така и да осъзнава компаниите с които се движеше, че го дърпат само надолу като личност.. Също така в главата му започна да се избистря и главната причина... Дали може би от светлината на фаровете, звука на двигателя или просто от това че белият прах започваше да отслабва своето действие Мартин започнаше отново да мисли трезво.. Много пъти си беше казвал "стига".. "не искам повече".. Но не можеше.. винаги беше заобиколен от хора които го подтикваха да извършва това наказание със себе си.

Затова и изостави всичко и всички, искаше да се промени.. Да промени своя отиващ към гибел живот.. Да вижда светлината в утрото а не тази която излъчваха прожекторите в дискотеките.. Да вижда звездите, а не имитацията им по таваните, Да вижда момичето до себе си като личност, а не като поредната която минава през леглото му.. Искаше да види истинската страна на живота.. тази която временните удоволствия му бяха отнели дълго преди този момент.

Изведнъж нещо му дойде на ум. Рязко спря, пусна аварийните излезе и погледна нагоре.. Тогава той видя звездите.. За пръв път от толкова време той усети тяхната красота.. Виждаше ги все едно можеше да се докосне до тях.. Толкова близки.. Толкова красиви и чисти. След този миг на наслада неговото усещане изведнъж се промени, Рязката промяна на чуството му го накара да усти сладостта да види реалното.. А не горчивината.. Разбра, че километрите които минаваше не бяаха напразно. С тях идваше и новото.. Новото което той се надяваше да открие скоро... С парите които имаше той се надяваше да стигне до това Време.. Ума му започваше да се избистря, но това избистряне бе последвано и със една жажда.. Жаждата за горчивината, към която умът и тялото му бяха свикнали да приемат.. Но сега Мартин не желаеше това.. Той беше устремен.. Със суров поглед той беше се заклел пред себе си че ще стигне целта си.. че няма да спре.. ..

Утрото вече надничаше през рамо, когато Мартин усети умората от всичко станало досега.. Този камък който носеше толкова време в сърцето си тежеше страшно много и това допълнително го уморяваше.. Умората все повече надделяваше.. И надделяваше.. Тогава Мартин реши да спре да отпочине на следващата бензиностанция.. След спирането си той излезе и се протегна, Слънцето показваше част от своята красота.. Красота която Мартин видя и преживя, както срещата със звездите.. След съзерцаване на гледката Той се опъти отново към вратата с 2 букви.. С влизането си там той беше раздвоен... Да или НЕ.. Имаше и искаше.. но и донякъде умът му отричаше.. Бореше се със себе си.. За жалост борбата не продължи дълго.. Времето което Мартин беше одавал на горчивинате се прояви.. Слабостта му превъзмогна и той отново влезе в малката кабинка..

След около 5 мин той излезе от тоалетната и се опъти към Бмв-то си.. Не обръщаше внимание вече нито на слънцето, колкото и да напичаше в неговото лице.. Той извади очилата си, постави ги, запали колата завъртя и пое по обратния път, на безразличие и примерение на съдбата си... Но за жалост километрите не се връщаха.. Те продължаваха да вървят напред, нищо че беше поел пътят на обратно... Разума му отново беше замъглен.. Моментна слабост? Не.. Просто поредна жертва на модерното общество, което всеки ден губи по една част от себе си!

Историята и героите в нея са измислени отново от мен.. Историята не е реална! Имам приятели които виждам как страдат и как се променят.. Това е един недъг тормозещ, за жалост до СМЪРТ!!! Спрете докато можете.. Иначе после става късно!

тая история много ме развълнува за пистолетите.Мног добър писател си

Любовта боли..
Мартин и Ира стояха в задимената от цигарен дим е30-ка и си говореха за нещата от живота.. Въпреки , че темите бяха на съсвем друг характер Мартин беше изтормозен какво ще иска да говори Кристина със бившия си. Въпреки това стоеше и чакаше, малко притеснен да не се случи нещо непредвидено. Все пак раздялата е тежко нещо и понякога е трудно за превъзмогване...
След около 30 мин седене на топло в Бимата, телефона на Ира иззвъня.. Беше Кристина..
-Ало..с вдигането си каза Ира.
-Кажи на Мартин да те закара.. Аз ще му се обадя по късно.. каза на кратко Кристина и разговора беше приключен.
След усмислянето на тези реплики и това, защо като Кристина е негова приятелка. Мартин запали Бимата погледна си часовника показващ 12pm. И потегли към дома на Ира..
Ира беше приятелка на Крис от около година, това беше достатъчно за да бъдат и най-добри такива.. Тъкмо по-лесно беше на Мартин да споделя със Ира и да иска съвети в някои отношения.
С паркирането пред дома на Ира решиха, че имат време за по една цигара и няколко думи..
Няколко думи каращи Мартин да се замисли наистина ли Кристина е човека заради когото трябва да се отдаде напълно, своята енергия, любов, Всичко..
Ира се прибра, но за момчето в е30-ката минутите продулжаваха да се редят. След като се реши да отиде на спокойствие на крайбрежната алея, бимата потегли с бавни темпове в студената нощ към своята дестинация..
Стоейки на кея Мартин слушаше бавна музика караща го да се успокоява и да може да усмисли всичко насабрало му се в периода до сега.. Дали можеше да изкара някой лев, защото все пак Бмв-то си искаше своята дажба. Мислеше и за Кристина, за близките си които бяха на далеч. Вообще за всичко за което може да мисли един 21 годишен млад мъж живеещ в чужд град, далеч от миналия си живот.
Минутите продължаваха да минават. Мартин започваше все по-често и по често да гледа циферблата на часовника си който вече показваше цели 2 часа след полунощ..
Реши да и звънне и да чуе дали няма някой проблем..
-Ало.. какво стана, къде си? пита Мартин.
-Ми на Обзор.. дойдохме да хапнем.. отговори Кристина
-Добре де, неможа ли да ми се обадиш да ми кажеш поне да не се притеснявам. Аз стоя вече колко време обикалям като изгубен да те чакам.
-Ми аз нали звъннах на Ира.
-На нея... Аз никой ли съм.. Ира нищо не ми каза...
-Еми не знам...
-Аз се прибирам. отговори Мартин и затвори..
Запали бимата и тръгна по тясното пътче изкарващо го на магистралата за у тях.. Точно преди да стъпи на нея той се замисли... Искаше да я види.. Хрумна му лудата идея да отиде в Обзор, все пак бяха едни 60км.. Зави в посоката обратна на неговият дом..
Под звуците на приятната музика от голямата колекция дискове, Бимата препускаше в ноща като Пантерата търсеща плячка.. Но е30ката поне имаше дестинация и маршрут за разлика от скитащата пантера. 30 мин по-късно Мартин вече беше в Обзор.. Спомни си лятото когато беше на почивка тук.. Толкова хора, толкова шум, деца, забава, заведения. А сега беше просто толкова тихо и празрачно.. Някак си празно. Град пуст като киносалон, очакващ хората за поредния филм...
За щастие заведенията в Обзор не бяха много и Мартин забеляза колата на бившият приятел на Кристина.. Не че нямаше нищо против него, нямаше и проблеми Кристина да излиза с него, но просто този път нещо туптеше не както трябва в сърцето на младия ентусиаст...
Зави зад ъгъла и спря колата на скришно място, искаше му се просто да мине отстрани и да погледне дали всичко е наред, за да има пълна вяра на Кристина. За жалост дойде в неподходящия момент, те тъкмо ставаха и нищо не беше ясно.. Качиха се в Фиата и тръгнаха..
Мартин влезе обратно в Бимата, изчака да тръгнат и да се отдалечат когато реши и той да направи същото със бимата..
С излизането на главния път посока Варна той виждаше стоповете които се познаваха лесно по кръглата форма... Изведнъж нещо в сърцето му скочи и каза: "Натисни проклетата газ и да те няма!!! " За жалост Мартин реши да се посъветва с тази реплика и настъпа до ламарина педала на газта. Беше 4та и 160 когато Бравото беше изпреварено все едно беше спряло... Мартин Обаче продължаваше да настъпва педала.. Искаше да ги остави на далеч отзад, докато не светна лампата на резервата. Веднага спря на първата бензиностанция след бяла. Знаеше, че Бравото е близо и се скри зад колонките докато зарежда и плати.. За негова зла участ фиата мина и точно след 50 метра направи обратен завой към бензиностанцията.. Мартин не искаше да се засичат затова хвърли бързо парите за бензина и се качи. Запали и с мръсна газ и неописуем дрифт като за 1.6 излезе от бензиностанцията точно в момента когато бравото се канеше да влиза.. Последва 2ра, 3та, 4та, 4та.. Бравото беше много назад.. Мартин се поуспокои и намали от 180те километра с които вече беше засилил... 5мин по-късно с непрестанното си поглеждане в огледалото за задно виждане Мартин фокусира нацупената муцуна на фиата подаваща се завой назад.. Това го накара да натисне отново газта с никакво желание да спре.. веднага вкара 3та.. 5000- 4та- Газзз... започнха завойте по които толкова народ намери смъртта си пре годините.. Но Мартин не искаше да намали.. 130-140... Гумите на Бимата шищаха.. Спирачки и за да се изправи по лесно в края на завоя отново газ... Бравото на места се губеше, но пак беше близко.. С тези неописуеми скорости Мартин излезе на Горица и разклона за Шкорпиловци, където изгаси светлините и зави от главния път с идея да се скрие от бравото... Влезе навътре в разклона където беше тъмно и не вярваше, че ще го видят. Късно.. Със светването на спирачките вниманието на Бравото беше привлечено!! Мартин изчака да спре Фиата да спре. Е30-ката изръмжа, завъртя гуми и започна да описва плътено полумесец около Бравото и неговите повервенели от завои дискове на спирачките.. С наместването на задницата обратно на пътя Мартин се върна на главния път и отпраши към Варна.. гледаше в огледалото, че фаровете на Бравото не бяха вече зад него и се поуспокои.. Телефонът му звънеше вече за 10ти път, когато вече се накани да вдигне..
-Не разбрахте ли, че няма да спра.. Стига ме гонихте... Каза Мартин..
-Бравото му отказаха спирачките, ще се обием някъде, това да не е БМВ да караме така... Отговори Кристина.
-Ами да не сте ме гонили и всичко щеше да е наред. Оправяйте се!
-Абе не може да стигнем до Варна... Ще се пребием някъде..
В този момент Мартин се раздвои. Не искаше да се върне обратно при тях, но не искаше и да ги остави в 3 часа през ноща някъде там..
-Стойте там! каза Мартин и затвори..
Обърна бимата и потегли обратно към тях, колкото и да не искаше..
Приближи се до бравото, спря с насочени към него фарове за да огледа положението... Излезе и дори без да погледне Кристина започна да оглежда за щети по фиата... Провери спирачната течност, видя, че всичко е наред.. замисли се от къде може да е проблема.. Влезе вътре, натисна няколко пъти педала на спирачките за да се втвърди и запали.. Пробва, бравото имаше спирачки.. Излезе, каза "Имате спирачки" и се качи в Бимата.. Кристина се подпря на предния капак.. Мартин изфорсира е30ката.. Кристина не реагира.. Тогава Мартин отвори прозореца и каза:
-Махни се..
-Няма и преди да кажеш, какво става!
-Казах, дръпни се!
-Няма!
Мартин излезе от бимата и изгаси двигателя. Застана пред Кристина погледна я и от устата му започнаха да излизат всички неща които до сега никога не искаше да и казва с притеснение тя да не го намрази заради тях.. Всичките си впечатления, съмнения.. Всичко! И на края просто и каза:
-Исках да съм човека който държи на теб и те подкрепя, дава ти съвет, кара те да се усмихваш и да бърше сълзите ти! Исках да съм всичко за теб, както ти си за мен. Но просто ти не го искаш..
-Ти луд ли си бе? Как ще караш така. ние със 140-150 не можем да те стигнем. На места щяхме да се пребием..
-Какво ме обвиняваш мен? Вие тръгнахте след мен! Не съм ви карал нито искал да ме гоните..
-Слушай, дай да тръгваме, после ще говорим, карай моля тя бавно.
Мартин се качи в бимата и тръгна след фиата. В този момент в главата му бяха толкова неща, чак си мислеше че ще се пръсне. Бимата беше вече по опитомена и се движеше в диапазона на 100те километра на таблото. Варна наближи, Мартин продължаваше да следва въображаемата траектория на бравото която го заведе в едно заведение... Със спирането си Мартин огледа бимата и осъзна, че скоро такова чуство на удоволствие не беше имал, затова я погали като коте.. и влезе в заведението. Знаеше, че каквото и да си говорят там това просто беше краят между тях с Кристина.. Просто назад нямаше връщане за никого.. Казват че противоположностите се превличат. Може да е така, но са привлечени само за малко.. Времето лекува всичко, болести, омраза, любов... Но кой би искал да бъде излекуван от Любовта? Може би само този който копнее да намери истинската и всеки път се проваля намирайки я под фалшиви маски.. Любовта боли хора, боли!!!

Историята е по истински случай, моля ви не ме псувайте много че съм карал като идиот.. И без това бях само аз по пътищата във 03 през ноща..
_________________

Има потенциал в тебе...

Незнам как се навивам да чета художествените ти творения като видя че са дълги по 2км,но когато ги прочета докрай нокога не съжалявам за "изгубеното време".